Вълносъбирачките са диви пчели от рода Anthidium. Те са сред най-интересните видове пчели, защото събират меки растителни власинки, които приличат на вълна. Оттам идва и името им. Тялото им е черно с ярки жълти петна, а коремът често изглежда като на малка оса.
Вълносъбирачка с дълги ръкави
Една юлска сутрин ботаническата градина шумеше като оркестър. Пеперуди танцуваха между цветята, земни пчели бръмчаха забързано и делово, а щурците настройваха цигулките си. Около лавандулата въздухът трептеше от аромат. Сред лилавите цветчета на ранилиста сновеше капкчица слънце. Ама чакай. Тя е черно-жълта, не е слънчево зайче. Да не би да е оса? АААА, ето кацна. Не прилича съвсем на оса. По-трътлеста е. Това е една необикновена пчела. Нарича се Вълносъбирачка с дълги ръкави, а учените я познават като Anthidium manicatum.
Вълносъбирачката търсеше нещо много специално. Привличаха я меките власинки по листата на растенията. Със своите силни челюсти тя внимателно остъргваше пухчета от мъхестите листа и ги навиваше на малко сребристо кълбо под коремчето си.
— Защо събираш пух, вместо мед? — попита една медоносна пчела, кацнала върху стрък лавандула.
— Защото всяко същество има своя задача — отвърна Вълносъбирачката. — От този пух ще направя най-мекото легълце за своите деца.
Тя прелетя над ароматните вълни от лавандула и стигна до един кът, където растяха мъхести листа, меки като облаци. Там събра още пух и го понесе към старо дървено стъбло, в което бе намерила малка кухина за дом. Истинските вълносъбирачки използват именно такива растителни влакна, за да облицоват гнездата си.
По пътя обаче силен летен вятър се надигна. Малкото кълбо пух започна да се разпилява.
— О, не! — извика пчелата.
Лавандулите зашумяха като море.
— Скрий се между нас! — прошепнаха те.
Вълносъбирачката се спусна ниско между лилавите цветове. Вятърът профуча отгоре, но пухът остана невредим. Когато поривът на вятъра отмина, пчелата благодари на цветята и стигна до пукнатината в кората на близкото дърво, което беше избрала за свой дом. Остави скъпоценния товар и се върна сред цветовете на лавандулата за да се подкрепи със сладък нектар. След това отново се втурна да събира власинки. До вечерта гнездото беше готово — меко, топло и ухаещо на лято. Утре щеше да събере нектар и прашец за храна на децата. Доволна пчелата седна на входа и погледна градината. Лавандулата се полюшваше в златната светлина на залеза, а над нея летяха десетки насекоми. Тогава Вълносъбирачката с дълги ръкави разбра нещо важно: градината не беше красива само заради цветовете си. Беше красива, защото всяко същество — от най-малката калинка до най-необикновената пчела — носеше своята частица грижа за нея. И когато нощта спусна синята си завеса над цветното море, Вълносъбирачката с дълги ръкави заспа спокойна, сгушила в мекото си гнездо още един бъдещ пазител на цветята.
