Приказка за смелостта, търпението и малките чудеса на природата
В едно приказно царство, сред поляни, гори и цветни ливади, живеела Царицата на земните пчели. Къде било царството? Съвсем наоколо – в близкия парк, в двора на баба на село, в гората, където се провежда зеленото училище, в кварталните тревни площи, където общината не коси твърде често и не събира листата.
Царицата на земните пчели Елара била едра и силна, облечена в пухкав черно-червен кожух. Имала блестящи крилца, смело сърце и била добра към всички обитатели на поляната. Била добра и към децата, които я срещали.
Цяло лято нейната майка, предишната Царица на земните пчели, се грижела за своето голямо семейство. Работничките събирали нектар и прашец, малките бебета (учените ги наричат ларви) растели, а гнездото било изпълнено с живот и жужене. В края на лятото бебетата – братя и сестри се превърнали в принцове и млади Царици на земните пчели. Всички били поканени на Бала по случай края на лятото.
Но ето че дошла есента.
Северният вятър разлюлял тревите, дърветата започнали да свалят златните си корони, а цветята едно по едно затваряли своите венчелистчета, за да оставят семена за другото лято.
– Време е да потърся своя зимен дворец – казала младата Царица Елара. – Дългата зима наближава, а аз трябва да запазя силите си за новата пролет!
Вече нямало никой в старото гнездо, всички отлетели в Небесното царство при Ангелите. Те били изпълнили своят магически дълг и завършили земния си път.
Царица Елара полетяла над поляната. Първо открила една висока скала.
– Колко величествено място! – възхитила се тя. – Но вятърът тук е твърде силен!
После видяла голямо дърво.
– Това прилича на замък! И вътре има уютна хралупка, цепнатини в кората, но уви, тя вече е заета от царица на земни пчели от друг клан („клан“ е дума, която значи: род или група от семейства, произлизащи от общ прародител, които споделят общи традиции, име, територия и често се ръководят от вожд или глава на рода – например шотландските кланове или племенните кланове в Ирландия).
Царица Елара продължила пътешествието си, докато не стигнала до стара дъбова гора. Там земята била покрита с дебел килим от опадали листа. Между корените имало малка, защитена кухина.
Царица Елара надникнала вътре.
– Ето го! Моят зимен дворец!
Тя внимателно се настанила в малката земна камера. Над нея листата образували мек покрив, корените били като здрави дворцови стени, а почвата я пазела от ледените ветрове.
Не ѝ трябвали златни тронове, високи кули или тежки железни порти. Нейният дворец бил скромен, но сигурен.
Царица Елара сгънала крилцата си, прибрала крачета под пухкавото си телце и се приготвила за дългия зимен покой.
Навън снегът покрил гората. Вятърът свирел между клоните, а студът сковавал поляните. Но дълбоко под листата малката царица почивала спокойно. Тялото ѝ забавило своя ритъм, сякаш не е жива. Така тя пестяла силите си за голямото пролетно приключение.
Минавали дни и нощи. Луната се сменяла със слънцето, снегът се трупал и топял, а гората чакала своето пробуждане.
Гората помнела историята на милиони редувания на слънцето и луната и на хиляди царици на земните пчели. Затова всяка есен тя оставяла част от златната си премяна на земята – защото знаела, че под нея може би се крие някоя малка царица, която мечтае за своята следваща пролет.
И ако някога видиш купчина опадали листа в градината, не бързай да я почистваш. Може би там, в своя невидим зимен дворец, спи една бъдеща царица на земните пчели!
